В защита на богословието

Богословието е догматика. Догматиката оковава мисълта. Догматиката е схоластика. Схоластиката е нещо скучно и безжизнено. Догматиката е осъждане на „ересите”. Догматиката е нетърпимост. Такъв е обичайният асоциативен ред, който възниква в съзнанието на хората при произнасяне на думата „богословие”. Вярно е, че богословието понякога е скучно и досадно. Вярно е и че твърде често богословието се превръща от „богословие на любовта” в „богословие на омразата”. Също така е вярно, че богословието изисква отчетливост, ясни формули и мисли, и заради това води до отчетливи разграничения там, където преди всичко се е сливало в една обща сивееща „духовност”. Вярно е и това, че богословието разкрива различността на духовните пътища и така пречи на опита за тяхното икуменическо сливане.
Но каква е алтернативата? С богословието понякога е неудобно да се живее. Но
какъв би бил животът без богословие?
Теологията е преди всичко логика. Това е разумът. Богословието е присъствието на рационалността в ирационалния свят на религията. Ако отстраним от религиозния живот богословието (заради „догматичност”, „нетърпимост” и изобщо за „лошо поведение”), то след изгонването на смутителя от класната стая вътре няма да останат само добрите деца. Ще останат чувствата и страстите, неконтролируеми от разума и неподдаващи се на логическа рефлексия.
Разумът търси отчетливост, търси разлики и оттенъци. Той търси ясни определения. Там, където има о-пределение, там има осъзнаване на предела, и има разбиране за границите, които се поставят между религиозните, философските и житейските убеждения на хората. Там, където има разум, там има осъзнато разнообразие. Ако разумът, който определя границите, се премахне от религиозната сфера, границите ще останат, но те ще се определят по чисто вкусови параметри: „Имам чувството, че това е враг”, „Имам усещането, че това е лъжа”. Търпимостта няма да стане по-голяма, а мисълта ще е по-малко. И контролът на поведението ще е по-слаб.
Но това, което ще се увеличи, е обикновеното варварство. У хората има религиозен инстинкт. Има и религиозна култура.
Задачата на всяка култура
е да сублимира инстинктите, да ги сдържа и преобразява. Това, че от живота на нашата страна за десетилетия бе премахната високата култура на религиозната мисъл, доведе дотам, че днес разкрепостеният религиозен инстинкт излезе от контрола не само на „държавната идеология”, но и извън границите на нормалния разум.
Ширят се най-примитивни форми на религиозност - тотемизъм и магия, шаманизъм и астрология, окултизъм и магия. Подивялото религиозно чувство, отвикнало от дисциплината на строгата мисъл, убедено, че трябва да вярва именно заради това, че предметът на вярата е абсурден (защото в съветските вузове така се обясняваше феноменът на вярата), с радост се хвърля към всякакви абсурди. [...]
Отминаха времената, когато християнството крадешком поглеждаше към научните сфери. Днес и Църквата, и науката са притиснати от общия недъг на нашето национално битие:
войнстващия окултизъм
Така ние се оказахме обединени от неприязънта към нас на популярния окултен проповедник В. Налимов: „И така, нашата задача е да отворим пътя на Космическото съзнание. На това пречи нашата култура, и по-точно остарялата догматичност на религията и излишната логичност (а поради това и механичност) на науката...”
Това, което идва да смени християнската догматика в масовото съзнание, не е „свободомислието”, а най-баналното безсмислие.
Ако религиозният инстинкт се остави без надзор ако го храним с каквото ни попадне и му позволяваме да яде огризките на различни моди, сплетни и „езотерика”, то тогава той ще израсне като нещо странно, несвързано и езическо. Естетическият вкус у човека се възпитава, на логически последователно и премерено мислене също се научава, както и на навици за научна работа. Тогава защо съвременните интелигенти оставят религиозното чувство без надзор, без систематично образование и възпитание? Този, който не полага усилия за изучаване на православната мисъл (на мен, виждате ли, догми не са ми нужни), се оказва в плен на безсмислието. Той подчинява себе си на неуловимо-замъглените и логически несвързани собствени „усещания” и общоприети „мнения”. Отказвайки се от изучаването на многовековната традиция на християнската мисъл, той със своите хилави познания от областта на „научния атеизъм” се оказва сам срещу легионите новоезически и сектантски проповедници. [...]
Не трябва да се страхуваме от рационализма
Мнозина от църковните хора, възпитани с фототипните издания на миналото столетие, са усвоили от там убеждението, че рационализмът е баща на ересите. Истина е, че рационализмът може да се изяви и в това си качество. Също така е истина, че безблагодатният разум може да противоречи на благодатния сърдечен опит, да се откъсне от него и да породи конфликти и грешки. Но безблагодатно може да бъде и сърцето. Безблагодатна може да бъде и вярата (като в този случай тя е суеверие). Винаги ли са благодатни сърцата на църковните проповедници и служители? Винаги ли точно евангелският дух на любовта живее в тях? Кой ще дръзне да каже за себе си: „Да, аз имам чисто сърце и затова вярвам на всичко, което Бог влага в сърцето ми!” Но ако нямаме гаранции за чистотата на сърцето - тогава си струва да отделим особено внимание на проверката на своите сърдечни влечения и рефлексии с помощта на разума, особено на този разум, който е просветен и очистен от църковното предание и светоотеческото учение. [...]
Богословието, което беше по някакъв начин отвлечено-дидактическо и неактуално през миналия век, днес се оказва жизненонеобходимо. В нашия век на война на възроденото новоезичество против Евангелието познаването на богословието вече не само че не е излишно, но е най-необходимо, защото богословието е нашето бойно оръжие. Когато има настъпление срещу християнството, то всички християни трябва ясно да си дават сметка - какво защитават и в името на какво.

E-книги